Артемизия Джентилески се среща с 21-ви век — жените през вековете

Може да е дъхът на майка в агоните на раждането или може да е морето, неговият плач и въздишка, проливащи се през тъмнината на галерията, до момента в който вълните се заливат нощна брегова линия. Някъде невидима жена стартира да пее, нейният бистър сопран е толкоз следен, колкото морското издишване е диво.

В реалност в тази изложба има жена. Толкова светеща, наподобява, че е погълнала цялата налична светлина, тя ни гледа с всезнаеща изясненост, а шапката й се развива надолу по гърба й, с цел да внуши страст, тъкмо като нейната пурпурна рокля. И въпреки всичко счупеното колело и палмовото листо, което държи, я закотвят в един по-забранителен пейзаж.

Разбира се, можем да забележим, че тя е обект на картина: автопортрет от началото на 17-ти век от бароков художник Артемизия Джентилески в облика на Света Екатерина от Александрия и, споделят учените, също споменавайки Хипатия, езичничка от четвърти век мъдрец и математик, погубен от християни. И въпреки всичко да видите женската фигура по този начин, сама в тъмното единствено с тези дъхави бараки за компания, значи да забравите, че тя има единствено две измерения.

Когато се откъснете от нейния магнетичен взор, вие Ще се срещне с певицата във кино лентата, прожектиран в прилежащата изложба. Озаглавен „ Mirror Martyr Mirror Moon “ (2024), филмът е в центъра на новото шоу на основания в Дъблин актуален художник Джеси Джоунс в галерията Ikon в Бирмингам. Облечена в алено, с цел да повтори роклята на Артемизия, основният воин на кино лентата, колумбийско-американската оперна певица Стефани Лампреа, заема сцена, разграничена с в двете посоки огледало. На моменти тогава тя е соло примадона. Понякога тя пее в естетика с еднояйчния си близнак. Но тя също по този начин се умножава, с цел да се трансформира в женски колектив, по едно и също време амазонска войска, гръцки хор и бароков хор.

Гласът на Lamprea също се трансформира. Работейки по партитура, формирана от актуалната ирландска композиторка Ирен Бъкли, Лампреа пее арии както от Монтеверди, по този начин и от композитора от 17-ти век Франческа Качини, която е била другарка на Джентилески. Преведено на британски и прожектирано с ослепителен бял шрифт на предпазлив екран, либретото, което включва реплики като „ Тялото й беше позорно третирано, разпръснато из целия град “, проблясва като тъмен пророк. Тогава гласът на Лампреа стартира да се чупи. В последна сметка тя и сестрите й са толкоз възхитени, че могат да приказват на езици. (В реалност те рецитират редовете на Монтеверди в обратна посока.)

Когато филмът свършва, една стена на галерията се плъзга в придвижване, като че ли самата изложба смъква кожа. Всъщност това е платнена завеса. Докато се разпростира от наблюдаващ, той разкрива отпечатано изображение на две голи дами, телата им се извиват обратно, тъй че ръцете и краката им се допират в посредствен, йогийски кръг, в центъра на който се извиват куп змиорки, блясъкът на техните кожа, повтаряща тази на телата на танцьорките и тази на дамата в портрета.

Досега е невероятно да не бъдете хипнотизирани от метода, по който Джоунс е вплела своята мултимедийна процедура – филм, пърформанс, статуя и апаратура – в това хипнотично соло шоу. И въпреки всичко семето на изложбата е посято не от самата Джоунс, а от National Treasures, стратегия за заеми, при която Националната изложба в Лондон зае 12 „ шедьовъра “ на културни институции в Обединеното кралство. Портретът на Джентилески е препоръчан на Икон. (Националната изложба има единствено 27 картини на дами в непрекъснатата си сбирка от повече от 2300 произведения.)

Ikon, на която не беше даден избор по отношение на картината, която ще одобри, реши да я рамкира през обектива на актуален практик. Джоунс, който представляваше Ирландия на Венецианското биенале през 2017 година и беше показан в Guggenheim Bilbao, беше отличен избор. Проникнала в ирландския феминизъм, с необикновен фокус върху връзката сред църквата и страната и привикнала да работи с исторически архиви, тя явно намира Джентилески за занимателен помощник.

Бурната персонална история на Джентилески постоянно е засенчвала нейното изкуство. Родена в Рим през 1593 година, тя е една от дребното сполучливи дами художници на своята ера и е виновна за превъзходни, безконечни произведения като „ Юдит, убиваща Олоферн “ от Уфици и „ Света Екатерина “, които честват женствеността в своята безкрайна палитра от светлосенки. на пристрастеност, мощ, гняв, смут, чупливост и устойчивост.

Но Джентилески също беше оживяла от обезчестяване. Когато делото влезе в съда, нападателят й, художникът Агостино Таси, беше приет за отговорен. И въпреки всичко Джентилески беше тази, която беше подложена на мъчения: пръстите й бяха съвсем смачкани. Нейните свидетелски показания, наред с многото писма, които е написала и които документират нейната кариера, майчинство, брак и най-малко една разтърсваща душата любовна спекулация, подсигуряват, че животът й е бил обсъждан толкоз деликатно, колкото и изкуството й.

Кураторите са се сблъска с този роман със смесени резултати. През 2011 година едно другояче хубаво шоу в Palazzo Reale в Милано беше унищожено от наличието на внушително смачкано легло в галерията за разкриване. По-рано тази година галерия в Генуа, включваща картини на Таси и мултимедиен преразказ на изнасилването, провокира феминистки митинги.

В Ikon обаче сензитивното, тънко въображение на Джоунс завоюва деня. Мъдро тя е запазила творбите си до най-малко, с цел да ускори интимната им връзка с живописта на Джентилески. Освен това, филмът на Джоунс и завесата от платно, изложбата съдържа единствено още два детайла. На входа се намира „ Главата на благоразумието “, откъс от анонимна статуя от 15-ти век на женската алегорична фигура; двете й лица се споделя, че значат дарбата й да гледа както напред, по този начин и обратно.

Отстрани на портрета на Джентилески Джоунс е конфигурирал „ Луна “ (2024). Извиквайки светилище или олтар, той слага стъклена гарафа до гипсов модел на главата на Джоунс и дребен, кълбовиден каменен съд върху огледало, сложено в каменно корито. С вода от ирландски заветен бунар от седми век в гарафата, нейното извикване на женска течливост и заветен обред - има осъществяване на воден обред два пъти седмично - звъни освен със самовъзпроизвеждащите се заклинания на Lamprea, само че и със криволичещия, рибни дами, които украсяват завесата от платно.

Това, както се оказва, са двойни хореографи Джесика и Меган Кенеди. Работейки с дъблинската танцово-театрална компания Junk Ensemble, техните крака обгръщат освен свещените змиорки - които предвещават шанс и лечебните свойства на водата - само че също и уроборос, античен знак на опозиция и прераждане под формата на змия с опашка в устата си.

Тази галерия потапя своята аудитория в провокативни, игриви въпроси за женствеността, силата и творчеството, показвайки по какъв начин дамите толкоз постоянно протичат и метастазират през разнообразни себе си. Дух ли сме или материя? Звездна светлина или лунен прахуляк? Дали силата ни се крие в това да приказваме или да отхвърляме език в интерес на либрета, нечетливи за всички, с изключение на за малко на брой определени?

Такива въпроси може да са причудливи, само че те са толкоз подобаващи за Джоунс и нейните сестри от 21-ви век, колкото са били на Джентилески и нейното оживяло дете: щерка, кръстена Пруденция, която е упражнявала в студиото на майка си. Джентилески един път сподели, че има „ духа на Цезар в душата на дамата “. Но Джоунс ни припомня, че художникът от 17-ти век съдържа голям брой.

До 8 септември

Научете първо за най-новите ни истории — следете FTWeekend на и и се абонирайте за нашия подкаст, където и да слушате